Пътеписи

Великденски остров Част 3

Sun, 14 Feb 2021 13:59:57 GMT

Силен дъжд се сипе отгоре ни, тропически вятър ни брули, а ние се мъчим да се скрием безуспешно под едно дърво. Вятърът ни духа здраво, не успяваме да се задържим на едно място и се придържаме към клоните или приклякваме към земята доколкото можем за по-голяма стабилност. Аз полагам крайни физически усилия за да сгъна чадъра, който непрестанно си сменя посоката в разпънато положение и ме тътри ту няколко крачки наляво ту надясно, ту напред, ту назад. Опитвам да го събера преди да ме извее вятъра. Изглежда ще останем дълго тук. Човек се чуди как две на вид умни глави се докарват до това положение.

По рано през деня решихме да се поразходим до пристанището, където гледахме известно време бурния океан и вълните изпод един навес. После тръгнахме пеша по пътя, знаехме че натам някъде е музеят, който искахме да посетим. Внезапно взе силно да се сипе дъждът върху нас, вървяхме доста ускорено, честно всъщност почти си бягахме. Бързахме колкото можем за да се скрием. А и вече бяхме установили че поради влажния климат дрехите ни съхнеха много бавно, а нямахме място за много в багажа. Най-накрая, след като се добрахме до музеят, който беше доста малък, прекарахме повече от час и половина вътре докато позатихне. Между другото след 2 дни пак се върнахме в музея с туристическата обиколка към която се присъединихме, тогава пък нямаше ток, пак заради буря. След като позатихна бързо решихме да тръгнем, запътихме надуло към платформата Аху Тахаи , която така искахме да видим. Вървяхме в бърза крачка безстрашно надолу по калния баир, докато след 10 минути пак взе да се сипе. По вода ни вървеше. Накрая стигнахме до платформата и открихме това дърво, където уж да се подслоним тъкмо когато взе да се лее…

В друго време по залез слънце това място Аху Тахаи придава съвсем различно впечатление. Портокаловото слънце бавно се търкаля в посока към хоризонта докато не се скрие зад облаците и после изгасне зад океана напълно, за да направи място на нощното тихо небе. Гледката на залеза или изгрева на една от платформите с Моаи е едно от топ нещата, които трябва да се направят когато се посещава Рапа Нуи. Разбира се, не сме единствените които са чели предварително всички съвети за разглеждане на забележителности, в резултат тук е пълно с хора, чакащи да снимат залеза.

Всяка сутрин ни очаква изобилна закуска, която винаги включва банани естествено, които трябва да си скъсаш от клона. За най-изолираният населен остров на планетата, това си е охолна закуска. Зад ниското ограждение в градината се разхождат свободно страхливи кокошки, които хазяйката ни разрешава да храним с каквото остане. Тя е привидно мила жена, още с пристигането ни, ни разясни, че интернетът е много лош и човек трябва да стои в специална, неудобна поза точно там, където се кръстосват два пътя за да може да има оскъдна връзка. Тя ни разказа че е от Чили родом, мъжът ѝ също не е местен, а просто стопанисват този хостел. Иначе той е собственост на някаква си французойка, чиито съпруг трябва да е от Рапа Нуи, иначе няма право да притежава земя там според закона.

Шумно е, чуват се викове, тропане, музиката е силна, танците енергични, а настроението тържествено.

Шоуто Кари Кари е интересно зрелище и си струва да се види, въпреки че се организира главно за туристи. На Рапа Нуи поне 20 местни танцьора изпълняват автентични фолклорни танци и пеят, представяйки част от полинезийската култура. Танците са нещо много специално за тях. Научаваме, че танцьорите са избрани по строги критерии, като например отлични оценки в училище, широки познания по историята и културата на Рапа Нуи, познания по техния език и други. Ако изпълняват тези условия, преди да започнат да танцуват, местните трябва, разбира се, да усъвършенстват допълнително песните, танците и техните специфичните движения. По някога усъвършенстването може да отнеме години, преди да им е разрешено да танцуват.

За посетителите на шоуто се предлага изрисуване на лицата с рисунки, които били автентични, но аз не видях много местни с изрисувани лица.

]]>

Великденски остров Част 2

Sat, 13 Feb 2021 21:43:55 GMT

През идните дни на престоя ни на това забележително място усещаме често силно жарещото слънце, но ще преживеем също усойни тропически циклони и дъждове. Метеорологичните условия не се предвиждат лесно тук, времето постоянно се мени, затова решаваме спонтанно да наемем кола, въпреки че островът е доста малък. Този ден вещае буря, наоколо като че ли сиво-бял мрак се спусна, дори на места контурите на облаците не се виждат, а просто сиво безмерие. Това обаче не ни спира, вече имаме блестящ план. Ще се ориентираме по небето. За наш късмет бурята се придвижва през различните части от малкия остров, но не обхваща целия. Тъй като релефът е сравнително равнинен, погледнеш ли към небето получаваш добра представа какво се случва в различните посоки. Вижда се в коя част на острова бурята вилнее и към коя се насочва. Планът е, да караме към обратна разбира се. Тази импровизирана тактика, оказва се, работи силно успешно. Гледам напред, синьо небе с копринени облаци, тучни поляни, зелената трева отразява слънчевите лъчи толкова силно, че сякаш чак ги връща обратно при слънцето. На другата страна небето е сиво-бяло, все едно капките дъжд са заступорени с постоянно положение във въздуха.

{{ "Easter Island part 2/1a.jpg" | asset_url | img_tag }} Буреносничко е.

{{ "Easter Island part 2/1aa.jpg" | asset_url | img_tag }} Тук бурята ни връхлетява вече.

Бягството от бурята ни среща първо с Рано Рараку. Заставаме с лице към кратера на вулкана Рано Рараку, по който се намират разпръснати глави на каменните гиганти Моаи. Само главите на статуите се подават от земята, тъй като са останали недовършени. Самите Моаи са направени от пресована вулканична пепел. На целия остров има около 900 статуи, високи приблизително от един до единадесет метра, изключение прави Ел Гиганте. Учени предполагат, че Моаите представят въплъщения на духовете на избрани пра-предшественици на древните хора, които те са боготворели, но за това няма писмени доказателства, само предания. Има много теории как и с каква цел са били направени тези монументи. Древните са изработвали статуите с прости инструменти, а после предполага се, с помощта на дълги стволове от дърва и въжета са ги местили в изправено положение от каменоломната към платформите на които се намират сега.

{{ "Easter Island part 2/2a.jpg" | asset_url | img_tag }} От входа, поглед към Рано Рараку

{{ "Easter Island part 2/2b.jpg" | asset_url | img_tag }} Две от най-сниманите статуи.

Впечатлени сме. За посетителите на Рано Рараку тесни пътеки измежду каменните статуи се вият нагоре към кратера и го обикалят целия. Изкачваме се бавно и разглеждаме всяка подробност. Почти на върха на кратера пред нас се открива великият Ел Гиганте. Недовършен, вкован в земята той е най-големият Моаи от всички, с тегло от 165 тона и височина над 21 метра. Смята се че древните не са успели да го вдигнат за да го положат на платформата. Научаваме също, че с течение на времето климатичните промени и историческият развой на събитията са изиграли важна роля на острова, повечето от платформите със статуи са събаряни или рушени няколко пъти, а след време реставрирани. Дори една е взета без разрешение през 1868 от британската фрегата и сега се намира в Британския музей.

{{ "Easter Island part 2/3a.jpg" | asset_url | img_tag }} Пътечки към Рано Рараку.

{{ "Easter Island part 2/3b.jpg" | asset_url | img_tag }} Пътечки към Рано Рараку.

{{ "Easter Island part 2/3c.jpg" | asset_url | img_tag }} Две големи глави и две малки глави.

{{ "Easter Island part 2/3dGIGANTE.jpg" | asset_url | img_tag }} Вкопан в земята тук лежи Ел Гиганте.

Напред по протежението на тясното, криволичещо пътче, пред нас се открива чудна гледка на платформата Аху Тонгарики (аху в превод от Рапа Нуи означава платформа). Това е най-известната платформа с 15 Моаи, а зад нея виждаме океана оттук. Пътчето завива, води пак надолу към другата страна на кратера, ние го следваме неуморно, а пред нас неочаквано се задава стадо от диви коне. Разучаваме кратера на Рано Рараку изпод сянката на единственото дърво там и пак се присещаме за буреносното време на другата страна на острова. Запътваме се обратно по пътя и отново спираме за да се възхитим на тези чудати каменни монолити, затаявам дъх. Човек трябва да признае че са силно впечатляващи и величествени. Баналност, но не мога да не се зачудя какво ли биха разказали ако можеха.

{{ "Easter Island part 2/4a.jpg" | asset_url | img_tag }} Поглед от Рано Рараку към Аху Тонгарики.

{{ "Easter Island part 2/4b.jpg" | asset_url | img_tag }} Дивите коне в подножието на Рано Рараку.

След като за последно извъртам поглед към статуите в долината, се надявам тази картината да остане запечатана в съзнанието ми, заедно с това забележително чувство което носят. Насочваме се към платформата Аху Тонгарики, намираща се в далечината зад кратера. Статуите върху платформата са изправени по местата им отново и реставрирани през 90те години. Сега, с гръб към океана тук стоят мълчаливо 15 величави Моаи. Заставам отпред, а те с вдигнати глави нагоре така недосегаеми и могъщи гледат, че чувство на нищожност бързо се насажда у мен. Развълнувани сме, чуват се само вълните, иначе е тишина, като че ли тук е безвремие, както и да го разбирате. Въпреки жегата, посядаме пред тях на тревата и ги заглеждаме. Мисля че сме късметлии, не се мяркат много други хора наоколо.

Малко по- встрани от платформата стои един самотен Моаи който не принадлежи към Аху Тонгарики. През 1982 година той отпътува към Осака за изложба, в знак на благодарност към японците за тяхната помощ за възстановаването на Аху Тонгарики. Когато се завръща на родна земя отново, получава името Пътуващият Моаи.

{{ "Easter Island part 2/5a.jpg" | asset_url | img_tag }} Платформата Аху Тонгарики, дълга 100 метра.

{{ "Easter Island part 2/5AA.jpg" | asset_url | img_tag }} Най-високият Моаи в средата, около 12.7 метра, с тегло 86 тона.

{{ "Easter Island part 2/5b.jpg" | asset_url | img_tag }} Моаят пътешественик (The Travelling Moai).

{{ "Easter Island part 2/5c.jpg" | asset_url | img_tag }} Сред гигантите.

Бягството от бурята ни води в посока към плажа Анакена, на който се намират Моаите на Aху Нау Нау. Това е първата платформа, на която статуите са били изправени обратно и реставрирани, още през 1955, а инициатор е бил норвежкият пътешественик Тур Хейердал*. Радваме се много че сме тук и че имаме бански под ръка! Слънцето пари силно по раменете ни, а всъщност е само около 24 градуса и водата не е особено топла. Въпреки това набързо се приспособяваме към температурата ѝ.

{{ "Easter Island part 2/6a.jpg" | asset_url | img_tag }} С поглед към плажа Анакена.

{{ "Easter Island part 2/6b.jpg" | asset_url | img_tag }} Сега от хълма към обратната посока, вдясно Аху Нау Нау.

Готова съм да скачам в океана.

{{ "Easter Island part 2/6d.jpg" | asset_url | img_tag }} Аху Нау Нау в гръб.

{{ "Easter Island part 2/6e.jpg" | asset_url | img_tag }} Плажът на Анакена. Вълните са по-големи отколкото изглеждат.

След около един час скачане срещу вълните, вече сме изтощени. Излизайки към брега се оглеждаме в прозрачно синята вода, хвърляме кърпите на пясъка и сядаме отгоре да поизсъхнем. Какъв бил животът само!

*Тур Хейердал – пътешественик и изследовател на полинезийската култура. Интересно четиво са неговите пътеписи „Аку-Аку“, тайната на Великденския остров, 1958г.;

]]>

Великденски остров Част 1

Fri, 15 May 2020 13:26:31 GMT

"Не всички, които се скитат, са изгубени"

Тъкмо кацнахме. Тази сутрин в 5 часа излетяхме, а сега е 10 часа; знаем, очаква ни дълъг и непредсказуем ден. Изморени сме от полета, но повече сме развълнувани. Знакът за предпазните колани на таблото в самолета най-накрая изгасва и пилотът ни приветства с добре дошли на острова. С огромно нетърпение въртим глави наляво-надясно и разузнаваме, за да видим какво ни очаква. Слизаме сред едни от първите, пред нас се открива гледка, на пръв поглед с равнинен терен, тук-таме палми и други дървета се мяркат в далечината. Предвиждаме се бавно към изхода на летището, а там ни посрещат със саморъчно наплетени, пъстри гердани от цветя, които окачат на вратовете ни, натоварват ни в бусчето и ни закарват до нашия мотел, който е на 5 минути от летището и на 5 минути от центъра. Роси, задух е и вече тропическият дух се усеща. По план, хвърляме багажа в хостела и след кратък оглед на картата се отправяме на разходка из острова да съберем първи впечатления.

Разположен в южната част на Тихия океан, Великденският остров - Рапа Нуи на езика на местните, е формиран от масивни серии вулканични изригвания. Съществуват различни теории за историята на това място. Писмеността на древните хора се нарича ронго-ронго, състои се от пиктографски и геометрични фигури, често издълбани в дърво, но в днешно време никой вече не може да ги разчете. Около 2000 Рапа Нуи на острова говорят местния език, а населението наброява приблизително 6000 човека. Запътваме се към кратера на най-големия вулкан на острова Рано Кау, до който се намира каменното церемониално селище Оронго. След известно време по пътя се озоваваме на едно красиво местенце Ана Кай Тангата. Гледката от стръмните скали е наистина внушаваща. Тъмно сини на цвят вълни се блъскат с грохот в скалите и стават на снежно бяла пяна.

{{ "1a.jpg" | asset_url | img_tag }} По пътя за Оронго.

{{ "1b.jpg" | asset_url | img_tag }} Ана Кай Тангата

{{ "1c.jpg" | asset_url | img_tag }} Гледката от Ана Кай Тангата

След кратък престой, продължаваме по пътя и виждаме една табела с име Оронго, сочеща към храсталака на пръв поглед. Да поемем по този маршрут ни посъветва нашата хазяйка, бил кратък и лесен. Запътваме се бавно и след около час и половина по баира нагоре под жарещото слънце, пред нас се открива невероятна гледка с кратера Рано Кау, на 324 м надморска височина. Огромен, с почти кръгла форма и пълен с дъждовна вода. Погледнеш ли вътре виждаш мочурлива, прогизнала земя, а зад него океанът синее, а небето белее.

{{ "2Atuk nqkydePutZaOrongo.jpg" | asset_url | img_tag }} По пътя към кратера Рано Кау

{{ "2AA.jpg" | asset_url | img_tag }} По-късно преминаваме и през царския път

{{ "2AAA.jpg" | asset_url | img_tag }} Поглед обратно към низините, откъдето идваме

{{ "2B.jpg" | asset_url | img_tag }} Кратерът Рано Кау

{{ "2C.jpg" | asset_url | img_tag }} Рано Кау

{{ "2D.jpg" | asset_url | img_tag }} Рано Кау

Междувременно, ние вече усещаме силна умора, но все пак се запътваме към каменното селище Оронго. Продължаваме да вървим от едната страна на кратера по малки, криволичещи пътечки преминаващи през буренаци и храсти, по някога високи колкото нас.

Пътят до церемониалното селище Оронго е около половин час. То се състои от 53 каменни къщи, без прозорци. Имат елипсовидна основа, а са построени изцяло от базалтови плочи, взети от кратера Рано Кау. През 17 век, ежегодно там е бил провеждан култът към Бърдмен (Birdman cult), свързан с бога на плодородието Маке Маке. По това време населението е било разделено на кланове, и всеки клан изпращал по един избраник да плува до съседния остров Мото Нуи, да намери едно птиче яйце и да доплува обратно с яйцето на Великденския остров. Този избраник тогава получава особени привилегии и могъщество за една година.

{{ "3a.jpg" | asset_url | img_tag }} Почти пристигнахме!

{{ "3b.jpg" | asset_url | img_tag }} Каменните къщи в Оронго, приличат на землянки само с един отвор за провиране

След обиколка на селището и околността и след като ни одуха вятъра добре, решаваме че е време да се върнем обратно към нашия хостел. Питаме този, онзи, оказва се че автобуси или таксита към града няма, а вече сме наистина капнали от умора. Небето сивее, а шансовете да не се намокрим намаляват, изглежда силна буря се задава. Затова, импулсно решаваме да се качим в колата на един местен младеж, който на добра воля реши да ни откара до центъра на града. С влизането в колата се усеща силна, тежка миризма на трева, вътре навсякъде разпилени инструменти, кофи, чували с пръст или пясък, и едно малко пиленце чурулика изпод шофьорската седалка. Това не ни спира. Той, привидно приятен човечец, не спира да ни предлага трева, да разказва случки и да ни задава въпроси, всичкото се случва под формата на монолог обаче. Тъй като много бързо организирахме пътешествието, не остана време да изпълня намеренията си да понауча испански. Но все пак, в самоучителя по испански пишеше, че човек за да е любезен, трябва да отговаря със Si, claro! (нещо като „аха, да“ или „да, добре“), било учтиво и удачно за всяка ситуация. Дори и да не разбираш за какво става дума или какво те питат, пак ставало. И така, на неговите въпроси и разкази, отговаряме любезно със Si, claro, без да разбираме много като цяло. Тъкмо се прибираме вечерта с последни сили и навън започва да плющи много силен дъжд.

]]>