"Не всички, които се скитат, са изгубени"
Тъкмо кацнахме. Тази сутрин в 5 часа излетяхме, а сега е 10 часа; знаем, очаква ни дълъг и непредсказуем ден. Изморени сме от полета, но повече сме развълнувани. Знакът за предпазните колани на таблото в самолета най-накрая изгасва и пилотът ни приветства с добре дошли на острова. С огромно нетърпение въртим глави наляво-надясно и разузнаваме, за да видим какво ни очаква. Слизаме сред едни от първите, пред нас се открива гледка, на пръв поглед с равнинен терен, тук-таме палми и други дървета се мяркат в далечината. Предвиждаме се бавно към изхода на летището, а там ни посрещат със саморъчно наплетени, пъстри гердани от цветя, които окачат на вратовете ни, натоварват ни в бусчето и ни закарват до нашия мотел, който е на 5 минути от летището и на 5 минути от центъра. Роси, задух е и вече тропическият дух се усеща. По план, хвърляме багажа в хостела и след кратък оглед на картата се отправяме на разходка из острова да съберем първи впечатления.
Разположен в южната част на Тихия океан, Великденският остров - Рапа Нуи на езика на местните, е формиран от масивни серии вулканични изригвания. Съществуват различни теории за историята на това място. Писмеността на древните хора се нарича ронго-ронго, състои се от пиктографски и геометрични фигури, често издълбани в дърво, но в днешно време никой вече не може да ги разчете. Около 2000 Рапа Нуи на острова говорят местния език, а населението наброява приблизително 6000 човека. Запътваме се към кратера на най-големия вулкан на острова Рано Кау, до който се намира каменното церемониално селище Оронго. След известно време по пътя се озоваваме на едно красиво местенце Ана Кай Тангата. Гледката от стръмните скали е наистина внушаваща. Тъмно сини на цвят вълни се блъскат с грохот в скалите и стават на снежно бяла пяна.
По пътя за Оронго.
Ана Кай Тангата
Гледката от Ана Кай Тангата
След кратък престой, продължаваме по пътя и виждаме една табела с име Оронго, сочеща към храсталака на пръв поглед. Да поемем по този маршрут ни посъветва нашата хазяйка, бил кратък и лесен. Запътваме се бавно и след около час и половина по баира нагоре под жарещото слънце, пред нас се открива невероятна гледка с кратера Рано Кау, на 324 м надморска височина. Огромен, с почти кръгла форма и пълен с дъждовна вода. Погледнеш ли вътре виждаш мочурлива, прогизнала земя, а зад него океанът синее, а небето белее.
По пътя към кратера Рано Кау
По-късно преминаваме и през царския път
Поглед обратно към низините, откъдето идваме
Кратерът Рано Кау
Рано Кау
Рано Кау
Междувременно, ние вече усещаме силна умора, но все пак се запътваме към каменното селище Оронго. Продължаваме да вървим от едната страна на кратера по малки, криволичещи пътечки преминаващи през буренаци и храсти, по някога високи колкото нас.
Пътят до церемониалното селище Оронго е около половин час. То се състои от 53 каменни къщи, без прозорци. Имат елипсовидна основа, а са построени изцяло от базалтови плочи, взети от кратера Рано Кау. През 17 век, ежегодно там е бил провеждан култът към Бърдмен (Birdman cult), свързан с бога на плодородието Маке Маке. По това време населението е било разделено на кланове, и всеки клан изпращал по един избраник да плува до съседния остров Мото Нуи, да намери едно птиче яйце и да доплува обратно с яйцето на Великденския остров. Този избраник тогава получава особени привилегии и могъщество за една година.
Почти пристигнахме!
Каменните къщи в Оронго, приличат на землянки само с един отвор за провиране
След обиколка на селището и околността и след като ни одуха вятъра добре, решаваме че е време да се върнем обратно към нашия хостел. Питаме този, онзи, оказва се че автобуси или таксита към града няма, а вече сме наистина капнали от умора. Небето сивее, а шансовете да не се намокрим намаляват, изглежда силна буря се задава. Затова, импулсно решаваме да се качим в колата на един местен младеж, който на добра воля реши да ни откара до центъра на града. С влизането в колата се усеща силна, тежка миризма на трева, вътре навсякъде разпилени инструменти, кофи, чували с пръст или пясък, и едно малко пиленце чурулика изпод шофьорската седалка. Това не ни спира. Той, привидно приятен човечец, не спира да ни предлага трева, да разказва случки и да ни задава въпроси, всичкото се случва под формата на монолог обаче. Тъй като много бързо организирахме пътешествието, не остана време да изпълня намеренията си да понауча испански. Но все пак, в самоучителя по испански пишеше, че човек за да е любезен, трябва да отговаря със Si, claro! (нещо като „аха, да“ или „да, добре“), било учтиво и удачно за всяка ситуация. Дори и да не разбираш за какво става дума или какво те питат, пак ставало. И така, на неговите въпроси и разкази, отговаряме любезно със Si, claro, без да разбираме много като цяло. Тъкмо се прибираме вечерта с последни сили и навън започва да плющи много силен дъжд.