През идните дни на престоя ни на това забележително място усещаме често силно жарещото слънце, но ще преживеем също усойни тропически циклони и дъждове. Метеорологичните условия не се предвиждат лесно тук, времето постоянно се мени, затова решаваме спонтанно да наемем кола, въпреки че островът е доста малък. Този ден вещае буря, наоколо като че ли сиво-бял мрак се спусна, дори на места контурите на облаците не се виждат, а просто сиво безмерие. Това обаче не ни спира, вече имаме блестящ план. Ще се ориентираме по небето. За наш късмет бурята се придвижва през различните части от малкия остров, но не обхваща целия. Тъй като релефът е сравнително равнинен, погледнеш ли към небето получаваш добра представа какво се случва в различните посоки. Вижда се в коя част на острова бурята вилнее и към коя се насочва. Планът е, да караме към обратна разбира се. Тази импровизирана тактика, оказва се, работи силно успешно. Гледам напред, синьо небе с копринени облаци, тучни поляни, зелената трева отразява слънчевите лъчи толкова силно, че сякаш чак ги връща обратно при слънцето. На другата страна небето е сиво-бяло, все едно капките дъжд са заступорени с постоянно положение във въздуха.
Буреносничко е.
Тук бурята ни връхлетява вече.
Бягството от бурята ни среща първо с Рано Рараку. Заставаме с лице към кратера на вулкана Рано Рараку, по който се намират разпръснати глави на каменните гиганти Моаи. Само главите на статуите се подават от земята, тъй като са останали недовършени. Самите Моаи са направени от пресована вулканична пепел. На целия остров има около 900 статуи, високи приблизително от един до единадесет метра, изключение прави Ел Гиганте. Учени предполагат, че Моаите представят въплъщения на духовете на избрани пра-предшественици на древните хора, които те са боготворели, но за това няма писмени доказателства, само предания. Има много теории как и с каква цел са били направени тези монументи. Древните са изработвали статуите с прости инструменти, а после предполага се, с помощта на дълги стволове от дърва и въжета са ги местили в изправено положение от каменоломната към платформите на които се намират сега.
От входа, поглед към Рано Рараку
Две от най-сниманите статуи.
Впечатлени сме. За посетителите на Рано Рараку тесни пътеки измежду каменните статуи се вият нагоре към кратера и го обикалят целия. Изкачваме се бавно и разглеждаме всяка подробност. Почти на върха на кратера пред нас се открива великият Ел Гиганте. Недовършен, вкован в земята той е най-големият Моаи от всички, с тегло от 165 тона и височина над 21 метра. Смята се че древните не са успели да го вдигнат за да го положат на платформата. Научаваме също, че с течение на времето климатичните промени и историческият развой на събитията са изиграли важна роля на острова, повечето от платформите със статуи са събаряни или рушени няколко пъти, а след време реставрирани. Дори една е взета без разрешение през 1868 от британската фрегата и сега се намира в Британския музей.
Пътечки към Рано Рараку.
Пътечки към Рано Рараку.
Две големи глави и две малки глави.
Вкопан в земята тук лежи Ел Гиганте.
Напред по протежението на тясното, криволичещо пътче, пред нас се открива чудна гледка на платформата Аху Тонгарики (аху в превод от Рапа Нуи означава платформа). Това е най-известната платформа с 15 Моаи, а зад нея виждаме океана оттук. Пътчето завива, води пак надолу към другата страна на кратера, ние го следваме неуморно, а пред нас неочаквано се задава стадо от диви коне. Разучаваме кратера на Рано Рараку изпод сянката на единственото дърво там и пак се присещаме за буреносното време на другата страна на острова. Запътваме се обратно по пътя и отново спираме за да се възхитим на тези чудати каменни монолити, затаявам дъх. Човек трябва да признае че са силно впечатляващи и величествени. Баналност, но не мога да не се зачудя какво ли биха разказали ако можеха.
Поглед от Рано Рараку към Аху Тонгарики.
Дивите коне в подножието на Рано Рараку.
След като за последно извъртам поглед към статуите в долината, се надявам тази картината да остане запечатана в съзнанието ми, заедно с това забележително чувство което носят. Насочваме се към платформата Аху Тонгарики, намираща се в далечината зад кратера. Статуите върху платформата са изправени по местата им отново и реставрирани през 90те години. Сега, с гръб към океана тук стоят мълчаливо 15 величави Моаи. Заставам отпред, а те с вдигнати глави нагоре така недосегаеми и могъщи гледат, че чувство на нищожност бързо се насажда у мен. Развълнувани сме, чуват се само вълните, иначе е тишина, като че ли тук е безвремие, както и да го разбирате. Въпреки жегата, посядаме пред тях на тревата и ги заглеждаме. Мисля че сме късметлии, не се мяркат много други хора наоколо.
Малко по- встрани от платформата стои един самотен Моаи който не принадлежи към Аху Тонгарики. През 1982 година той отпътува към Осака за изложба, в знак на благодарност към японците за тяхната помощ за възстановаването на Аху Тонгарики. Когато се завръща на родна земя отново, получава името Пътуващият Моаи.
Платформата Аху Тонгарики, дълга 100 метра.
Най-високият Моаи в средата, около 12.7 метра, с тегло 86 тона.
Моаят пътешественик (The Travelling Moai).
Сред гигантите.
Бягството от бурята ни води в посока към плажа Анакена, на който се намират Моаите на Aху Нау Нау. Това е първата платформа, на която статуите са били изправени обратно и реставрирани, още през 1955, а инициатор е бил норвежкият пътешественик Тур Хейердал*. Радваме се много че сме тук и че имаме бански под ръка! Слънцето пари силно по раменете ни, а всъщност е само около 24 градуса и водата не е особено топла. Въпреки това набързо се приспособяваме към температурата ѝ.
С поглед към плажа Анакена.
Сега от хълма към обратната посока, вдясно Аху Нау Нау.
Готова съм да скачам в океана.
Аху Нау Нау в гръб.
Плажът на Анакена. Вълните са по-големи отколкото изглеждат.
След около един час скачане срещу вълните, вече сме изтощени. Излизайки към брега се оглеждаме в прозрачно синята вода, хвърляме кърпите на пясъка и сядаме отгоре да поизсъхнем. Какъв бил животът само!
*Тур Хейердал – пътешественик и изследовател на полинезийската култура. Интересно четиво са неговите пътеписи „Аку-Аку“, тайната на Великденския остров, 1958г.;