Силен дъжд се сипе отгоре ни, тропически вятър ни брули, а ние се мъчим да се скрием безуспешно под едно дърво. Вятърът ни духа здраво, не успяваме да се задържим на едно място и се придържаме към клоните или приклякваме към земята доколкото можем за по-голяма стабилност. Аз полагам крайни физически усилия за да сгъна чадъра, който непрестанно си сменя посоката в разпънато положение и ме тътри ту няколко крачки наляво ту надясно, ту напред, ту назад. Опитвам да го събера преди да ме извее вятъра. Изглежда ще останем дълго тук. Човек се чуди как две на вид умни глави се докарват до това положение.
По рано през деня решихме да се поразходим до пристанището, където гледахме известно време бурния океан и вълните изпод един навес. После тръгнахме пеша по пътя, знаехме че натам някъде е музеят, който искахме да посетим. Внезапно взе силно да се сипе дъждът върху нас, вървяхме доста ускорено, честно всъщност почти си бягахме. Бързахме колкото можем за да се скрием. А и вече бяхме установили че поради влажния климат дрехите ни съхнеха много бавно, а нямахме място за много в багажа. Най-накрая, след като се добрахме до музеят, който беше доста малък, прекарахме повече от час и половина вътре докато позатихне. Между другото след 2 дни пак се върнахме в музея с туристическата обиколка към която се присъединихме, тогава пък нямаше ток, пак заради буря. След като позатихна бързо решихме да тръгнем, запътихме надуло към платформата Аху Тахаи , която така искахме да видим. Вървяхме в бърза крачка безстрашно надолу по калния баир, докато след 10 минути пак взе да се сипе. По вода ни вървеше. Накрая стигнахме до платформата и открихме това дърво, където уж да се подслоним тъкмо когато взе да се лее…
В друго време по залез слънце това място Аху Тахаи придава съвсем различно впечатление. Портокаловото слънце бавно се търкаля в посока към хоризонта докато не се скрие зад облаците и после изгасне зад океана напълно, за да направи място на нощното тихо небе. Гледката на залеза или изгрева на една от платформите с Моаи е едно от топ нещата, които трябва да се направят когато се посещава Рапа Нуи. Разбира се, не сме единствените които са чели предварително всички съвети за разглеждане на забележителности, в резултат тук е пълно с хора, чакащи да снимат залеза.
Всяка сутрин ни очаква изобилна закуска, която винаги включва банани естествено, които трябва да си скъсаш от клона. За най-изолираният населен остров на планетата, това си е охолна закуска. Зад ниското ограждение в градината се разхождат свободно страхливи кокошки, които хазяйката ни разрешава да храним с каквото остане. Тя е привидно мила жена, още с пристигането ни, ни разясни, че интернетът е много лош и човек трябва да стои в специална, неудобна поза точно там, където се кръстосват два пътя за да може да има оскъдна връзка. Тя ни разказа че е от Чили родом, мъжът ѝ също не е местен, а просто стопанисват този хостел. Иначе той е собственост на някаква си французойка, чиито съпруг трябва да е от Рапа Нуи, иначе няма право да притежава земя там според закона.
Шумно е, чуват се викове, тропане, музиката е силна, танците енергични, а настроението тържествено.
Шоуто Кари Кари е интересно зрелище и си струва да се види, въпреки че се организира главно за туристи. На Рапа Нуи поне 20 местни танцьора изпълняват автентични фолклорни танци и пеят, представяйки част от полинезийската култура. Танците са нещо много специално за тях. Научаваме, че танцьорите са избрани по строги критерии, като например отлични оценки в училище, широки познания по историята и културата на Рапа Нуи, познания по техния език и други. Ако изпълняват тези условия, преди да започнат да танцуват, местните трябва, разбира се, да усъвършенстват допълнително песните, танците и техните специфичните движения. По някога усъвършенстването може да отнеме години, преди да им е разрешено да танцуват.
За посетителите на шоуто се предлага изрисуване на лицата с рисунки, които били автентични, но аз не видях много местни с изрисувани лица.